Да притихна в храма, да мълча.

Словата на владиката да слушам

без ни най-малко да се отегча.

Думите в сърцето ми да падат –

семенца във влажна, рохка почва.

Да ги храня щедро със насладата

от докосването с Божеството.

Мъдростта Божествена с безмълвие

да обгърна и с дълбоки мисли.

Да се чувствам като влъхвите,

като дъбрава млада, но разлистена.

А на раздяла да си обещаем

за финал щастлив, за епилог,

да добротворим, а и да се каем,

за да се срещнем при Самия Бог.