Pravoslavie :: Езерни поклонения

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

24.08.2013 18:13 - Езерни поклонения

Автор: pravoslavie Категория: Други

Прочетен: 669 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 30.08.2013 17:55

Езерни поклонения

Четири дена душите ни плаваха над Охридското, Преспанското, Дебърското и Мавровско езеро. Четири дена душите ни се насищаха с молитвената вглъбеност и православна мистичност на тези дивни места, където в 886 година свети цар Борис-Михаил изпрати свети Климент с богоугодната мисия да работи между новопокръстените българи като учител и свещеник. «В покрайнината, наречена Кутмичевица, той основа училище на български език и събра ученици до 3 500 души, които научи на българската писменост, на Свещените Книги, на Християнско благочестие и църковно благочиние, и от които постави свещеници, дякони и четци.» [1]. Когато „свети Климент беше поставен за епископ Дрембички или Белички, в 893 г. по молбата на цар Симеон, сина на благоверния Борис, който се отказа от царския престол и прие монашески чин, ... същият цар отпусна Наум, приятелят на Климент, да бъде учител вместо него в град Охрид. ... Преподобният Наум построи голяма обител, в която създаде храм „Свети Архангели“ при устието на Бялото езеро, с богатството и нареждането на благоверния български цар Борис-Михаил и неговия син, благочестивия цар Симеон. След като прекара в учителство 7 години, преподобният се прости с учителството, отиде в своя манастир и проживя още 10 години. В края на живота си прие монашески образ и почина в Господа с мир и в дълбока старост на 23 декември (910 година – б.м.). Честното му тяло беше приготвено от божествените ръце на Христовия архиерей Климент Охридски и бе положено в гроб отдясно на храма. Бог го прослави с големи чудеса като изцеляваше всякакви болести и изгонваше бесове.“ [1] Слава Тебе Боже наш за великата Ти милост и великите Ти щедрости към българския православен народ! Слава Тебе!

И тъй, ние дойдохме в тези места, за да се поклоним на Християнските светини на празника «Успение на св. Климент Охридски». Но каква бе реакцията ни, когато видяхме, че квартирата ни в Охрид се намира в близост до джамия? – Недоволство и разочарование. Но скоро си спомнихме думите на владиката, че християнинът трябва да се моли по всяко време и на всяко място и затова с усърдие и благочиние прочетохме службата на св. Седмочисленици и след като размислихме дълбоко в себе си разбрахме, че ние всъщност бяхме удостоени в сянката на минарето да славим Христа. Да славим Христа в един квартал, където може би никой не го прави и там да прозвучи християнска молитва и славословие. Виковете на ходжата ни напомниха как са се чувствали нашите деди по време на турското владичество, както и нашите братя християни в Сирия, Египет и други още места по света.

Нашето поклонение в Охрид започна с поклонението на мощите на свети Климент в деня на неговото успение - 9 август в църквата „Св. Климент Охридски и св. Пантелеймон“ на хълма Плаошник. От края на 2000 г. започва „възстановяването на Св. Климентовата манастирска църква. На мястото на съборената Имарет Джамия е издигната възобновената църква "Св. Пантелеймон". В нея на 10 август 2002 година с литийно шествие са пренесени мощите от църквата "Св. Богородица Перивлепта" ("Св. Климент") до Плаошкия манастир. Оттогава тя носи името "Св. Климент и св. Пантелеймон"” [2].

Искахме не само да отдадем слава и почит на светеца - „пръв епископ, който проповядвал на български език“ и „най-учен мъж” [3], но най-вече да го помолим да моли Бога да изпрати на православния български народ отново такива ревностни и духоносни мъже като Светите Седмочисленици, които да отвърнат невярващите от басните и да запалят в сърцата им пламъка на Християнското благочестие, защото е дошло времето, когато човеците не търпят здравото учение, но водени от своите похоти, си насъбират учители да им гъделичкат слуха: те отвръщат слуха си от истината и към басни се обръщат [вж. 4]; да моли Бога да опази нашата Православна Църква здрава и благодатна до славното Му второ пришествие; да моли Бога да даде здраве, духовна крепкост, мир, любов, тиха радост и спасение на нашия владика и цялото му паство. Отправихме и много лични молитви пред гроба на светеца, който той самият си изкопал, и макар че не искахме да се разделим с великия просветител, решихме да отидем и до близката църква „Света Богородица Перивлепта“ („Света Богородица Всевиждаща“), където силно ни впечатли лицето на Пресветата Владичица - състарено от мъка от това, което вижда по света и в сърцата на хората. Молихме се от сърце на Пресветата Божия Майка да ни прости всичко онова, с което сме Я огорчили и да моли Своя Син и наш Господ Иисус Христос да ни насочи и укрепи в богоугоден път.

На слизане от Плаошник, сякаш насочвани от Самата Божия Майка, се отбихме в едно частно параклисче - винаги отворено като доверчиво гостоприемно сърце с много цветя и къпина – асма (каквато не бях виждала до сега), които образуват миниатюрно затворено райско кътче. Тук всеки, който се нуждае от подкрепата на Божията Майка, може да се отбие, за да Й се помоли, а и за да отдъхне.

На другия ден отидохме до манастира „Свети Наум“. Поклонихме се на светеца и от сърце му изпяхме неговия тропар и някои други песнопения, и след като той ни освети иконките, излязохме да се порадваме на райската природа около манастира, където щъкаха кротките, доверчиви и красиви пауни. Те с охота похапнаха зрънца и солетки от нашите ръце, снимаха се с нас и след като се разделихме, продължиха да се разхождат из двора. А ние отидохме да се насладим на кристално бистрите Наумови извори, които са всъщност изворите на Охридското езеро и които поради чистотата им хората тук с право наричат Божия сълза. В тях ясно се вижда как водата извира от пясъка и хората възкликват „Врие! Врие!“ Впрочем, ако човек е свикнал да слуша благозвучния югозападен диалект, напълно ще забрави, че е в друга държава, още повече, че и цените навсякъде ни бяха съобщавани (и) в лева. Тук ясно виждахме по дъното всяко камъче, всяка песъчинка и водни растения, а по повърхността – собствените ни образи и това ни караше да изпитваме радостно удивление. Всъщност, докато бяхме при пауните и в лодката, се радвахме като деца. В района на манастира има аязмо, чиято вода лекува най-вече очните болести на вярващите и с която и ние се измихме.

В Охрид се помолихме и в две стари църкви (от многото, които, хората не пропускат да се похвалят, че са на брой, колкото са дните в годината) – „Света Богородица Болничка” и „Свети Никола Болнички”. По време на чумната пандемия през средновековието в тези църкви, които тогава са се намирали извън града, са се лекували болните от чума и едва след като са оздравявали, са влизали в града. Жената, която работи на свещопродавниците в двете църкви - много сърдечна християнка с хубавото име Зорица, ни позволи да попеем свободно в църквите, подари ни по една иконка на свети Козма и Дамян и сподели, че й е най-хубаво в храма – при Господа и при светците. А големият й син е завършил бакалавърска степен по богословие във Велико Търново и магистратура в София. Господ да ги укрепи и спаси!

В Охрид посетихме и църквата „Свети Иоан Богослов”, която е известна като „Свети Иоан Канео”, „разположена на една крайбрежна скала над охридското езеро под останките на школата на св. Климент, западно от Канео - стара рибарска махала на Охрид, на която е кръстена” [5]. „Предполага се, че църквата е от края на 13 - началото на 14 век и че е била католикон - главна църква на разрушен от османците манастир. Спомената е в документ от 1447 година. В 17 век църквата е запусната. Към края на 19 век църквата е възстановена от местните българи, като отчасти е променена архитектурата и живописта. В началото на 20 век са изписани няколко светци и Богородица в главната апсида” [6]. По всичко личеше, че не е действаща, а превърната в културен обект. Но ние и в нея се помолихме, защото знаем, че там, където е издигнат православен храм, дори и да не служат човеци, дори да е запуснат или даже разрушен, ангелите продължават да служат.

Посетихме и църквата „Света София“. Тук, както почти във всички охридски църкви се влизаше с входни билети. Винаги съм се чудела на предстоятелите на такива храмове, които по този начин отказват да допуснат в Божия дом онези, които не могат да си купят билет, но които като евангелската вдовица биха пуснали най-много в църковната съкровищница – цялата си прехрана. Но на този въпрос те ще трябва да отговарят на Съдията на Страшния съд.

“„Света София“ е построена след приемането на християнството като официална религия на България и покръстването на българския народ по времето на княз Борис I. След изместването на столицата на България в Охрид, по времето на цар Самуил в края на 10 - началото на 11 век, църквата е седалищен катедрален храм на Българската патриаршия, както и на наследилата я след 1018 година Охридската архиепископия. По време на османското владичество в българските земи църквата е превърната в джамия. Днес църквата е под управлението на Дебърско-кичевската митрополия на Македонска православна църква. Във вътрешността на църквата са запазени фрески от 11, 12 и 13 век.” [7]. Църквата днес функционира явно и като концертна зала, защото вътре имаше роял и подредени столове за публика.

На другия ден се разходихме до планината Галичица, постлана с дъхава мащерка. По продължение на пътя по билото има две близки точки, от които се вижда от дясно Охридското езеро, а от ляво Преспанското. Чудни гледки – проблясваща водна повърхност, а в далечината езеро и небе се сливат.

В Охрид станахме свидетели и на две албански сватби. Скъпите автомобили се движеха по улиците с развети албански знамена, в което имаше не само показност, но сякаш и наглост. Сякаш това идваше да ни каже, че трябва да очакваме да бъдат превзети още християнски земи, да бъдат опустошени още християнски домове, да бъдат разрушени още християнски храмове, което и става по Божие допущение. Но истината е, че винаги остават неприкосновени граници, винаги остават и ще останат непревзимаеми Християнски крепости и това са нашите Христови сърца.

На връщане за София, решихме да минем през Бигорския манастир „Св. Иоан Кръстител”. От хазаина разбрахме, че преди да се стигне до него, от дясно на пътя се намира женския метох „Св. Георги Победоносец” към манастира, който също бихме могли да посетим. Когато пристигнахме, разбрахме, че голяма Божия милост ни е завела там, защото се оказа, че в него се съхранява част от ръката на св. Георги. Бяхме радостно учудени и с умиление и упование се поклонихме и помолихме на този голям светец. В Бигорския манастир се помолихме пред мощите на св. Иоан Кръстител, св. Марина, св. Параскева, св. Евстатий, св. Пантелеймон, св. Иаков, брат Божий, св. Иулита и св. Кирик, св. Трифон и св. Харалампий, както и на чудотворната икона на св. Иоан Кръстител. „ ... В сребърен, сияен обков и украсена с дарове от благодарност, поради многобройните чудеса, иконата, като непресъхващ извор, излива благодат, която чудотвори. Затова монасите, които са живели тука в XIX век, на обкова на иконата, добавили и трета ръка, като свидетелство и спомен за чудесата, които Кръстителят прави чрез нея.

Едно от чудeсата е и самият начин, по който иконата се открила на ктитора. Тя, според преданието на манастира, се носела във воздуха над извора с вода, на което място днес се намират трите чешми под църквата. Чудо било и нейното изчезване в немирните и тежки времена, през които минал манастирът. Благодатта, която иконата носела в себе си, я пазела от погибел и не позволила да бъде унищожена при неколкократното опустошаване на манастира. Тя всякога отново се появявала, свидетелствайки за вечно-живия дух на манастира, който повторно се раждал, като феникс, от своите руини.“ [8].

Продължихме пътя си, по който два пъти спирахме, за да се насладим на красотата на Дебърското и Мавровско езеро, а по-късно се отбихме при свети Прохор Пшински – пустиножител с пророчески дар и последовател на свети Иван Рилски. Поклонихме му се и помолихме от сърце.

С молитва започнаха нашите езерни поклонения, с молитва и завършиха: Да бъде милостив Господ към нас недостойните и по молитвите на Пречистата Своя Майка, наша Владичица и Приснодева Мария и на всички светии да очисти нашите души, да внесе в тях Своя мир, тъй, че да заприличат те на тихи и бистри планински езера и, когато Той погледне в тях, да види Своя Божествен образ. Амин.

Използвана литература: