Украсена със ситен звезден брокат,

босонога и лятна нощта волно скиташе

из тихите улици на смълчания град.

Накрая приседна в полите на Витоша.

И разпусна коси кестеняви и гъсти,

поръсени с фин диамантен прашец.

Въздъхна към храма, градинката, кръста...

Облъхна квартала с планински ветрец.

Надникна в едничкия светъл прозорец.

Видя пред иконата коленичил инок.

Лицето му – восъчно, пламенен – взора

-         жива свещ, горяща за Живия Бог.

Ах, той имаше дълъг списък в ума си

с молитви: за епископа, братята, инвалида–монах,

за вдовиците, бедните, старци, сираци,

за всички, които са паднали в грях...

А пък лятната нощ беше толкова кратка!

Ей-сега ще си тръгне като безшумен експрес,

ще изчезне на запад като тъмна загадка,

ще се превърне в утро с вълшебен финес.

А пък с утрото идват и куп послушания,

едно от друго по-изтощителни,

изискващи умно-сърдечно внимание,

усърдие, всеотдайност и бдителност.

Домиля на безгрижната нощ за монаха.

Домиля й за праведния и грешния свят.

Отдалече на утрото властно помаха.

То отстъпи пред царицата в звезден брокат.

И остана монахът задълго да свети

като запалена свещ, като живо кандило,

а молитвите умно-сърдечни и свети,

се издигаха към Бога като вито перило.