За скръбта и любовта към Бога   И до днес земята помни Адамовия плач. И до днес, щом някой наранен от греха от болка извика, се разнасят същите вопли, стенания и хлипане, както някога, когато Адам беше изгонен от рая. Защото грехът е отделяне от Бога. Грехът е отделяне от светозарната вечна Любов. А осъзнатият грях ражда скръб по Бога, скръб по Божествената Любов. Ние грешниците знаем, че най-голямата скръб е скръбта по оскърбения Бог. Нещастен и беден Адам! Той безутешен се е скитал из земната пустиня, загубил обятията и светлия лик на любимия Бог. Безплоден, скръбен плач! Но благодарим, Ти Боже, Трислънчеви Отче наш, задето ни върна надеждата и  отвори отново обятията Си за нас! Благодарим Ти Христе, Боже, затуй че ни изкупи с кръстната Си смърт, даде ни покаянието и ни отвори пътя към загубения рай, чиято небесна радост и сега предусещаме и чиято омайна сладост и сега предвкусваме с всяко Свето Причащение. Благодарим за Отеческата благодат, с която бяхме осиновени. И ето, изпьлнени сьс Светия Твой Дух ходим утешени из сьщата тази земя и със страх и  трепет чакаме деня, в който пак ще дойдеш, Царю наш, и ще видим лика на Сьдната Любов. Ах, най-страшен е съдът на Любовта. Няма ли да погледне и нас Христос така, както погледна Петър при неговото отречение – пита архим. Лазар (Абашидзе) – с болка, с укор, с кротост и със съжаление? „Това е и целият Съд! Най-топлият, най-светлият поглед, пълен с любов и скръб, - колко страшен и мъчителен ще бъде той за сърцето, предало тази любов! Душата веднага ще си спомни всичкo – колко пъти, къде и кога я е предавала тя.“ Затуй, прости ни още сега, Съдна наша Любов, прости ни и ни прощавай и помилувай всеки пьт и всеки пьт, когато скьрбим, затуй че сме Те оскьрбили, затуй, че сме Те предали. Изцерявай ни всеки път, когато ни боли от раните, които самите ние Ти нанасяме. И милостно ни приобщавай кьм Себе Си със Светите и Животворящи Твои Тайни дотогава, докато най-светлият и топъл поглед ни прикани да застанем отдясно на Правдата и Любовта. За да няма болка в сърцето, за да няма скръб и мъка, а само мир, любов и радост в Триединия наш Господ – Отец, Син и Дух Свети. Амин.  

Църквата – мое прибежище в тоя объркан и забързан свят Днес, когато науката достигна онези предели в своето развитие, които предишните поколения не можеха да достигнат дори във фантазията си, когато можем да общуваме в реално време с хора от другия край на земята с помощта на информационните и комуникационни технологии, да съхраняваме и обработваме информация в микрообеми, когато се зачева инвитро, сменят се полове, отглеждат се органи в лабораторни условия, извършват се трансплантации, клонирания, когато се заговори за превишаване границата на скоростта на светлината, написа се историята на вселената, която се възприема като истинна, когато гражданските закони се либерализираха дотолкова, че се живее без брак на семейни начала, сключват еднополови бракове, мнозина от нас се чувстват самоуверени, горди, силни с вярата си вьв възможностите на съвременната наука и с одобрението на разкрепостеността на обществото. Те се вьзползват от достиженията на науката и либералните закони на модерното гражданско общество. Но други от нас долавят в умовете и сърцата си може би смътно и неясно, смущаващата и възпираща мисъл, че всичко ни е позоволено, но не всичко е полезно за нас. Впрочем, това са думи на св. апостол Павел: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но не ща да съм обладан от нищо” (Кор. 6:12). Но не е ли тази мисъл гласът на съвестта, Божият глас, който звучи в нас, който, за жалост, едва долавяме сред шума и динамиката на ежедневието. Дори не се поспираме, за да се заслушаме и му обърнем внимание. Да, слабо и неясно звучи този глас в нас, в затлачените ни от житейски грижи и грехове умове и сърца. Трудно ни е да разберем какво иска да ни каже той. Но къде Божият глас се чува достатъчно силно, кой го чува достатъчно ясно, за да ни каже какво иска той? Има такова съвършено проектирано здание, има такъв жив храм с чудна акустика, където Божият глас звучи силно, ясно, неподправено. Това е Христовата Църква. Колкото по-тясно приобщени сме към нея, толкова по-ясно чуваме и ние гласът на Истината, Която ни е толкова необходима днес, когато границите на науката, на известното с неизвестното се разширяват взривоопасно, когато юридическите закони ни позволяват и вредни, душегубни за нас неща, когато етичните и философски теории така са се нароили, че ние се объркваме, губим ориентири и не знаем накъде да тръгнем. А влезем ли в Църквата, ще видим много хора, които дотам са стигнали, че и за най-дребното нещо се вслушват в гласа на Истината: „Отче, да осъществя ли това пътуване или да не го осъществя?”, „Отче, да се срещна ли с този човек или да не се срещна?” Щастливи хора! Които и до най-дребния детайл от своето житейско поведение се стремят да съобразят своята воля с Божията воля. Да, тогава идва щастието - когато изцяло предадем себе си на волята Божия, когато и ние завършваме всяка наша просителна молитва с думите: „Но нека бъде не моята воля, а Твоята”(вж. Лука 22:42). Тогава се чувстваме изцяло в обятията на нашия Небесен Отец и вече нищо не ни плаши, нито смущава. Вярно е, че пребъдвайки в Църквата, все по-ясно ще чуваме Божия глас, но винаги ще има хора, които по-добре от нас ще чуват и разбират гласа на Истината. Това са хората, чиито сърца и умове са очистени и осветени от Светия Дух - Божиите служители – отците и епископите. Тях трябва да слушаме. И все повече и повече ще се убеждаваме, че Църквата, както винаги, така и в този объркан и забързан век е нашето прибежище, нашият спасителен пристан, където душите ни ще бъдат опазени от безпощадния вихър на модерните технологии и мътните потоци на научните теории. Впрочем, и тяхното развитие ще има край, и те също ще преминат, защото Господ е казал: „Небе и земя ще преминат, ала думите Ми няма да преминат” (Мат. 24:35). Думите на Спасителя трябва винаги да пазим в сърцата си, те да са нашият верен ориентир във всяко време. Защото, когато Той дойде като Съдия на Страшния съд, няма да ни попита: „Спазихте ли върховите постижения на науката?”, а „Спазихте ли заповедите Ми?”. В много случаи е особено трудно за нас, обикновените хора, да преценим дали ще спазим, или ще нарушим Божиите наредби, ако възприемем или използваме научните постижения, макар и в съгласие с юридическите закони. Трудно е да разпознаем, да откроим Божия глас в нас, но желанието ни да го чуем ясно, ще ни отведе в Църквата, тази, за която благодарим на Господ Иисус Христос, че я съгради и, на която и портите адови няма да й надделеят (вж. Мат. 16:18), за да бъде тя винаги нашето спасително прибежище, в което да опази Той – Всемогъщият и Милостив Бог Отец, Син и Свети Дух нашите души вовеки веков. Амин.     Свети преподобни Теодосий Търновски  - поглед през времето

            През настоящата 2013 година се навършват 650 години от успението на св. преподобни Теодосий Търновски. Той е роден около 1300 година в благочестиво и благородно българско семейство както е предположено в някои източници [1, 2] в Търново, а в други [3] във Видинския край. Още от младини устремил живота си към Бога и Го възлюбил с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум. За да не бъде любовта към родителите му препятствие за любовта му към Бога, той ги напуснал и в уединение отдал своите сили на духовни трудове. Отрекъл се от всички земни привързаности, той дълго търсел из манастирите по българските земи ("Арчар" въвВидин, "Пресвета Богородица" в Търново, манастира в Червен, "Св. Богородица" в Сливенската планина [1-6]) духовен наставник, който да го ръководи по пътя към Горния Иерусалим, след което Божият промисъл го отвел при св. Григорий Синаит в Парория. Там най-сетне божественият учител бил намерен. Колко е странен и неразбираем за нас, днешните християни, превърнали материалното благосъстояние, лукса и битовите удобства в цел на живота си, обикнали лъскавите магазини и шумното веселие, този велик светитеодосиев устрем към небесното, към тишината и безмълвието, към нетварната светлина и към нетленната наслада. Наистина “Прелъстяването от мирския комфорт и благополучието отдалечава душата на човека от Бога” [7]. Колко ни е далечно и чуждо това негово отречение от всичко веществено и земно заради придобиване даровете на Светия Дух, заради единението с Бога. Свети Макарий Велики казва, че „Няма достатъчна причина, за да се откаже човек от насладите на този свят, ако той не участва в блаженството на другия свят” [8] и пояснява: „Ако някой напусне своите заради Господа, отрече се от този свят, откаже се от мирските наслади, от имуществото си, от баща и от майка, и като се разпне сам, направи себе си странник, нищ и такъв, който нищо не притежава, но на мястото на мирското спокойствие не придобие в себе си Божествения покой, на мястото на временното наслаждение не усети в душата си духовната услада, в замяна на тленните одежди не облече вътрешния си човек в дрехата на Божествената светлина, в замяна на това предишно и плътско общение не познае с несъмненост в душата си общението с небесното, в замяна на видимата радост на този свят няма вътре в себе си радостта на Духа и утешението на небесната благодат, и не приеме в душата си, според написаното, Божественото насищане, когато му се яви славата Господня (Пс. 16:15); с една дума, ако на мястото на това временно наслаждение не придобие още сега в своята душа въжделената нетленна наслада, то той е станал непотребна сол, той е по-жалък от всички хора - и от тукашното е лишен, а и на Божественото не се е насладил, не е познал чрез действието на Духа във вътрешния си човек Божествените тайни.” Да, познал е най-добрият ученик на св. Григорий Синаит Божествените тайни, разкрити му от Светия Дух в дългите безмълвни дни и нощи в многобройните манастири, които е обитавал; в часовете на съзерцателна молитва, когато се превръщал в огнен стълб, както свидетелства неговият ученик св. Патриарх Евтимий; в дните на отвержена борба с Акиндиновото и Варлаамово нечестие, с месалианската, богомилска, адамитска и иконоборна ереси,с евреите, които хулели Православната вяра, когато Господ му разкривал истините на същата тази Света Православна вяра и му дарувал съкрушителна победа; в прозрението за поробването на Родината от агаряните и опустошаването на Кефаларската обител игорската пустиня. Да, участвал е преподобният през своя земен живот в блаженството на другия свят, щом като при неговото успение цяло войнство от небесни ангели е дошло да посрещне земния ангел и е съпровождало неговото погребение с пеене. Но къде да търсим днес, отче Теодосие, твоите следовници, за да ни светят те като огнени стълбове в духовния мрак на двадесет и първия век? Нима в запустелите манастири, “в които витаят единствено сенките на далечния и тайнствен свят” [9] или в манастирите, превърнали се от духовни в туристически средища? Тупти ли в днешните обители поне едно сърце, от което непрестанно извира Иисусовата молитва и го прави участник в блаженството на другия свят? Живо ли е днес учението, което с толкова усилия и любов вие с твоя учител и ученици разпространявахте из нашите земи? Живо ли е монашеството като “тайна наука” [9] или тази тайна наука е останала между кориците на пожълтелите книги, а само от книги тя не се придобива? Но, ако днес има твои следовници, те несъмнено ще се открият, защото няма светило, което турят под крина или под одър, а на светилник. А ние като иерихонския слепец трябва да молим Господа да прогледнем, за да ги видим. Преподобни отче Теодосие, не ни е лишил Господ и нас днешните християни от Своята милост, колкото и себелюбиви и вещолюбиви за съжаление да сме, колкото и да сме склонни към „самопоклонението, отпускането, безразличието, наслаждението” [10]. Дал ни е и на нас светилници с неизчерпаем елей, които да просветляват духовния мрак на нашето време със светоевангелска светлина и които да озаряват трудния „път навътре към сърцето и нагоре към нашия Спасител” [11]. Но ти моли Господ да отвори духовните ни очи за да я видим и трьгнем подир нея! Моли Бога да съкруши себелюбивите ни и горди сърца, за да се изтръгне от техните дълбини поне един искрен вопъл към Него: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния!” За да се смили Той милостивият над нас и благоволи да участваме и ние след Неговото славно второ пришествие в блаженството на другия свят. Използвана литература: 1.     Св. преподобни Теодосий Търновски, Житие, написано от патриарх Калист Константинополски, по превод на Ив. Марчевски, В. Търново, 1995, с. 19-42 2.     Житие и жизн преподобнаго отца нашего Теодосия иже в Трънове постнисвовавшаго, написано от патриарх Калист Константинополски, по превод на В. Н. Златарски, София, 1904 3.     Игумен Петр (Пиголь), Преподобни Теодосий Търновски – продължител на духовните традиции на преп. Григорий Синаит в България, http://www.pravmladeji.org/node/1073 4.     Жития на светиите, под ред. на Левкийски епископ Партений и архим. д-р Атанасий (Бончев), Синодално издателство, София, 1991 година, с. 591 5.     Един светилник в миналото, Ал. Жеков, София, 1936, с. 21-35 6.     Павел Павлов, Ученици и последователи на св. Григорий Синаит в България, Духовна култура, кн. 9/2000 г., Синодално издателство 7.     Архиеп. Аверкий, Истинное Православие и современный мiр, Свято-Троицкий монастырь, Джорданвилл, 1971 8.     Святой Макарий Великий, Беседи, 49 беседа , http://pravbeseda.ru/library/index.php?page=book&id=592 9.     Архим. Лазар (Абашидзе), „За монашеството”, http://www.pravoslavieto.com/books/za_monashestvoto_arhim_lazar.htm 10. Йеромонах Серафим (Роуз), “Светото Православие - ХХ век ”. М. : Донской монастырь, 1992 11. Триадицкий епископ Фотий, Да си православен днес, Проповед в деня на светите първовърховни апостоли Петър и Павел — 12 юли (29 юни, ст. ст.) 2004 г., http://pravoslavie.domainbg.com/ef/2004/petrovden.html