Виждам! Виждам!   I Вечер свежа – птица тъмнокрила. Виена в деветнайс’ти век. Сред облаците, тайнствен лик открила, луната с поглед следва млад човек. А той по улиците на Виена търси отдих, тишина и мир. В покой замира цялата Вселена. В покой потъва целият Всемир. И мракът – знаен сънотворец града обгръща с тюлена завеса. Само нейде от един прозорец бликват звуците на хубава пиеса. Човекът спира в миг от изумление. Заслушва се в познатия клавир, познал във него собствено произведение, тревожещо заглъхналата шир. Бих искала, прошепва някой със вълнение, бих искала, със Божия намеса, да чуя даровито изпълнение на тази чудно хубава пиеса. И ето, че, във този миг съдбовен луната през небесния ажур в сребрист овал лика огрява на … Бетховен и угасва тихо своя абажур. О, да! Разбира се, че ще откликне на този зов, пронизал мрака и той във стаята надникна без разрешение за туй да чака. А там във стройна, елегантна стойка, с лице от лунен лъч огряно, стоеше сляпа, бледничка девойка пред клавиатурата на старото пиано. Бих искал аз да Ви посвиря, Бетховен каза най-вежливо. И музиката бликна, заизвира под пръстите му – призрачна и жива. Луната пак загадъчна и бледна от дълбоката небесна шир през клоните във стаята погледна, изпълни с феерия прозрачния ефир. Бих искал аз да Ви изсвиря, поде Бетховен мъничко сподавено, лунната светлина. Разбирам, че да я видите, не Ви е дадено. И той засвири твърде вдъхновено музика на всички днес позната, под лъчите на луната сътворена. Сещате се – Лунната соната. Момичето от щастие, дори и несънувано извика със потрепващ глас: “Виждам! Виждам!” и отново развълнувано потъна в лунния захлас.   II Какво е София? – Трамваен грохот, задръствания, пари от бензин. Град на модата с нескрита похот, заляла всяка улица и всеки магазин. Но ето, че, над тази почва кална, над тоз съвременен Содом, островче издига се сакрално, а посред него – Божи дом. За Божието слово зажаднели, прииждат хора. Множество народ там в делници и във недели към Божието Царство търси брод.   О, колко страшно ми изглежда да живеем в тъмнина! Но всички ние със надежда там слушаме Трислънчевата светлина, че да Я видиме не ни е дадено. Та ние всички сме слепци! Затуй, да слушаме и изпълняваме Писанието, преподадено ни от епископа и нашите отци! А някога от щастие, дори и несънувано, ще викнем със потрепващ глас: “Виждам! Виждам!” и отново развълнувани ще потънем в райския захлас.      
Към архим. Серафим (Алексиев)   Ще дойда пак с букет от хризантеми. И пак край гроба дъх ще притая – без мирски шум, без грижи и проблеми в безвремието монастирско ще се потопя. Пред мен свещица леко ще потрепва, зад мене ручеят ще ромони, елите твойте стихове ще ми нашепват и есен в здрачината ще ме прислони. О, колко много, много се забавих, залутана по друмищата мирски! И не просто стана тъй, че аз забравих, но не знаех, че зад стените монастирски живеят богомъдрите отци, които път към вечния живот ще ми покажат. Те множество загубени слепци пред мен упътвали са даже. Сега от книгите дочувам твоя глас: беседи, поучения, съвети... И рони зърно като житен клас словото от твоите куплети. И твойте ученици слушам аз. Напомнят ми за утешение: дори и в единайсетия час дошлите ще заслужат своето спасение. Денят си тръгва тих от монастира. На плещите си расото от плътен мрак усещам. Добре е у дома да се прибирам. Отче, благослови да дойда пак.   ноември 2009г.