Протоиерей Думитру Стенилоае

Не е възможно да се постигне единение с Бога по друг начин освен чрез чистата молитва. „Добродетелта на молитвата осъществява тайната на нашето единение с Бога, - казва свети Григорий Палама, - тъй като молитвата е връзката на разумните твари с Бога.” Но единението с Бога превишава чистата молитва. То означава съвършена любов. И нея човек не я дава от себе си, но тя идва към него от Бога. Защото още до настъпване на състоянието на чистата молитва, човек трябва да бъде очистен от страстите. А очистването от страстите, е израстването на любовта към Бога. По този начин, любовта Божия, предварително подхранвайки душата, я укрепява в тишината на безстрастието и чистата молитва. И така, в нея влиза голямата любов. „Така, както развълнуваното море се успокоява, когато в него вливат елей, - казва Диадох, - тъй като бурята бива побеждавана от неговото (на елея) качество, така и нашата душа се изпълва с блажено спокойствие, когато в нея се влива сладостта на Светия Дух”. И така, съществува тясна връзка между любовта и безстрастието. Любовта предполага безстрастие и на свой ред го укрепява поради самата причина, че тя е противоположност на страстите, представляващи егоизма. Там, където има страсти, там не може да има любов. Затова, любовта влиза в душата в своята пълнота след като ние сме достигнали безстрастие, т.е. освободили сме се от страстите. Само тогава можем да постигнем и висшата молитва. Следователно, този, който е неспокоен, не може да се моли както трябва и не може да се насочи изключително към Бога, докато той е зает егоистично със самия себе си. В този смисъл любовта налага печата на всички други добродетели. Но тя (любовта), е незабавен плод на молитвата: „Всички добродетели помагат на ума да достигне любовта към Бога, но повече от всички помага чистата молитва. Защото, въздигайки се чрез нея към Бога, умът излиза от границите на нещата”, - казва свети Максим Изповедник. Ако страстите означим с една дума – „самолюбие”, то любовта към Бога е противоположност на самолюбието. „Обичащият себе си не може да обича Бога – казва Диадох. – А който не обича себе си поради преизобилното богатство от любов Божия, той обича Бога, тъй като не търси своята, а Божията слава. ” Защото обичащият себе си търси своята слава, а обичащият Бога, обича славата на Създалия го. Ето защо на възприемчивата душа е свойствено да търси, от една страна, винаги и във всички заповеди, които изпълнява славата Божия, а от друга – да се услажда в своето смирение”. Но любовта към Бога на най-високата степен – това не е само свобода от страстите: тя е дар Божий, снизхождащ в душата, достигнала това състояние. Ако молитвата се въздига с помощта на скритата благодат на Светия Дух, то висшата любов е Божият отговор свише. Чрез нея Божеството става открито и осезаемо за нас. Свети Григорий Палама казва за апостол Павел: „Под въздействие на изстъплението [1] той забравил даже за молитвата към Бога. Това е същото, за което говори свети Исаак, имащ за съсвидетел божествения Григорий, че молитвата е чистота на ума, над която по време на молитва сияе светлината на Света Троица; тогава умът се въздига над молитвата по силата на чистата молитва и благодатта на Духа. Тогава умът не се моли вече посредством молитвата, но бидейки в екстаз, прониква в неразбираемото”. Така, единението не е, строго погледнато, молитва, тъй като в молитвата все още е много ясно съзнанието за (своето) различие от Бога. То обаче произхожда от молитвата и се извършва в края й, проявявайки се като възхищение на ума към Бога. Свети Григорий Палама казва за единението на ума с Бога: „То е това, за което отците са казали: Краят на молитвата е възхищение на ума към Бога”. Единението е преживяването на любов към Бога, слизаща (сходяща) свише. А „любовта е от молитвата”, - казва свети Иисак Сирин. Но не за любовта, възрастваща заедно с молитвата и от молитвата става дума тук, а за любовта като нетварна Божествена енергия, като дар свише. Ето как ги различава Диадох Фотикийски: „Едно е естествената любов на душата, а друго е любовта, влизаща в нея от Светия Дух. ” Първата се задържа и се задвижва благодарение и на нашата воля, когато ние искаме. Затова и с лекота бива похищавана от злите духове, когато ние не държим твърдо на нашето решение. Втората така силно възпламенява душата от любов към Бога, че всички нейни части се прилепят към неизречената сладост на тази любов с неизречена и безкрайна привързаност. Тъй като умът, изпълващ се с духовно действие, става източник, от който се изливат любов и радост”. За разлика от католицизма, който не признава нетварните Божии енергии и, който, поради това, трябва да счита любовта за тварен дар, Православието разбира любовта като нетварна енергия, предадена от Светия Дух, Божествена и боготворяща енергия, посредством която ние реално участваме в живота на Света Троица. „Любов от Бога,” – казва свети Иоан (1 Ин. 4:7). „Но тази любов предполага, - според свети Василий, - собствено разположение на тварната природа, зародиш или сила на любовта, намираща се в човека, който е призван да достигне съвършенство чрез любовта”. Човекът притежава потенциална способност да стане субект на Божествената любов и в някаква степен се стреми към това. В това се състои Божествената мъка в него [2]. Но самата любов в нейната пълнота, той не може да има сам от себе си, а я получава от Бога, което означава, че подобие на това, той не може да придобие иначе, освен в евхаристийното общение [3] с Бога. Макар и в образа да се крие възможността за подобието, тази възможност не може да стане действителност сама по себе си, а само в пламъка на действието или на любовта на Божеството. Природа в чист вид няма, но тя е или в състояние на субприрода, или в състояние на природа, пронизана от благодатта. Следователно, и естествената любов, ние не я познаваме в нейната чистота. Любовта, която виждаме у човека, несвързана с Бога, - това е дори не естествена любов. Големите недостатъци на тази любов показват, че истинската любов не може да бъде друго освен дар Божий. Когато природата достигне своето здраво състояние, в нейната любов има Божествена благодат. Но в тази естествена любов е активен и човекът. Този, в когото обаче действа изключително Божията любов, се намира над тази степен. Всъщност, в любовта може да се различат три степени: а) тенденции на естествена симпатия в състояние на отпадналата от благодатта природа; б) християнска любов, която използвайки тези тенденции, възраства благодарение на Божествената благодат и собствените усилия. При нея се наблюдава израстване, и тя става силна; отначало тя е несигурна, след това става все по-устойчива и силна. Диадох има предвид понякога първата, а понякога втората, когато говори за естествената любов. В нейните корени се намира втората любов, която, бидейки неустойчива, лесно може да бъде объркана с естествената симпатия, а най-добре да се каже – с любовта, лишена от благодат. Но тъй като прогресира и се укрепява, тя се приближава към любовта като екстаз, който е изключителен дар свише. Втората любов, християнската, приготвя душата към екстаза. Те и двете могат да бъдат назовани с едно и също име, особено когато става дума за най-високите степени на първата; в) накрая, любовта като екстаз, или като изключителен дар свише. Тя идва чрез продължително приготовление посредством втората любов и продължава кратки мигновения, тъй че втората любов да получи от нея нова сила и да продължи своето израстване. Ако в продължение на втората любов човек възходи до състояние на възстановената от благодатта природа, то любовта като изключителен дар, го възнася над границите на природата. Ние често, говорейки за истинската любов, говорим за втората любов в противоположност на първата, подтисната от егоизма. Но тя все още не е любов като изключително Божествена сила. Съвършена любов означава пълна победа на човека над самия себе си, не в смисъл да презира себе си вследствие на отчаяние, а в смисъл, че той позитивно утвърждава живота, но счита, че истинският живот се състои в изключителна грижа за другите, забравяйки себе си. Божествената любов притежава сила, която никакви превратности не могат да разколебаят, нещо, което е чуждо на естествената любов. Имащият тази любов усеща в себе си източник, който винаги излъчва светлина и радост. Естествената любов, която пада толкова бързо и която отслабва от всяко зло, което тя понася, не може да има тези добродетели. Божествената любов, сходяща в човека, предполага победа над егоизма, проявяващ се чрез страстите, и, бидейки положителен изход на човека от себе си, се явява едновременно любов към Бога и към себеподобните. Разбира се, доколкото силата на любовта е от Бога и се придобива чрез устремяването на душата към Бога по пътя на молитвата, ще бъде правилно да кажем, че любовта към Бога е източник на любовта към хората, а не обратното. Не от любов към хората се достига любов към Бога, а от любов към Бога се достига любов към хората, доколкото последната се явява продължение на първата. „Когато някой започва да изпитва изобилна любов към Бога, той започва да обича духовно и ближния”, - казва Диадох. Това не значи, че понякога любовта към хората може да отсъства. Любовта към хората е необходим плод на любовта към Бога, както плодът на растението е необходим ефект от слънчевата светлина, която то приема благодарение на своята ориентация към слънцето. „Обичащият Бога не може да не обича и всеки човек като самия себе си, казва свети Максим Изповедник, макар и да са му неприятни все още неочистените страсти на ближния.“ „Светците достигат съвършенство и подобие Божие, когато тяхната любов се излива към всеки човек“. Любовта към Бога също не допуска и най-малка сянка върху любовта към себеподобните. „Този, който вижда в своето сърце сянка върху любовта към някой човек за някакво прегрешение, е съвършено чужд на любовта към Бога. Защото любовта към Бога не търпи и най-малката ненавист към който и да е човек“. „Така, както Бог обича всички еднакво, прославяйки добродетелния, а към лошия, смилявайки се и стараейки се да го изправи, така и обичащият Бога обича всички еднакво – добродетелния заради естеството и добрата му воля, а лошия заради естеството и от състрадание, което изпитва към него като към пребиваващ в мрак“. Силата на такава любов към себеподобните се обяснява с това, че тя не е нещо различно от Божия любов, слязла в душата и насочена, от една страна, към Бога, а от друга – към хората. Свети Исаак Сирин обаче вижда противоположност между любовта към света и любовта към хората: „Обичащите света не могат да придобиват любов към хората“. Разбира се, човек не може да вмести в себе си цялата Божия любов. Но не по-малко вярно е и това, че имайки я в себе си той я усеща като нещо, което не свършва. Той възраства в такава мяра, в каквато разкрива своето сърце към хората, разширява го за океана на Божествената любов. „Много светци са предали своите тела на зверове, меч и огън заради ближния“. Чрез достигналите такава любов се предава нескончаемата енергия на Божествената любов, въпреки че каналът на тяхното същество е твърде тесен, за да може тя от самото начало да се прояви в цялостност. У тях се създава впечатление, че се потапят в радост и безконечно желание да прегърнат всекиго. Така любовта достига най-високите степени като екстаз. „Любовта по своето качество е уподобяване на Бога, доколкото това е възможно за смъртните; по своето действие тя е упоение на душата, по резултат – източник на вяра, бездна от дълготърпение, океан от смирение“, - казва Иоан Лествичник. Исаак Сирин описва така безпределността на любовта, слизаща от Бога в сърцето: „Любовта, имаща за свой обект Бога е като биещ от земята източник, който никога не спира своето течение“. А нали Сам Той е източник на Любов и веществото, което я подхранва никога не свършва...  Този, който се е сподобил с нея, никога не бива лишен от веществото, водещо го към помнене на Бога, така че той и в съня си беседва с Бога. Същият описва екстатическия характер на тази любов: „Тази любов прави душата екстатична. Затова сърцето, което я изпитва вече не може да се раздели с нея, но според мярата на навлязлата в него любов, в него се забелязва необичайно изменение. А осезаемите признаци на неговото изменение са такива: лицето на човека става пламтящо пълно с очарование, тялото му се затопля, страхът и срамът се отдръпват от него и той става, така да се каже, екстатичен. Силата, концентрираща ума, избягва от него, когато той (умът) излиза от себе си. Страшната смърт той счита за радост, и съзерцанието на ума не търпи повече никакво прекъсване в разбирането на небесното...“ Знанието и зрението му естествено изчезват и той вече не чувства своето движение между предметите, но дори и да прави нещо, не усеща това тъй като умът му, плаващ в съзерцание и размишление, е в постоянна беседа с някого“ [4]. Наричайки я, както и Диадох, „упоение на душата“, свети Исаак характеризира така това упоение: „С такова духовно упоение са били пияни и апостолите, и мъчениците, първите, преброждайки земята в трудове и усърдие, вторите – проливайки своята кръв като вода из отсечените членове и понасяйки най-големи мъчения, без да отслабват духом“ [5]. По този начин Божествената любов е упоение, преодоляващо със своя ентусиазъм светската разбиране на ума и чувството на тялото. Тя пренася причастния към нея на друго ниво. Вижда друг свят, чиято логика превъзхожда логиката на обикновения живот, получава усещане за други състояния, преодолява усещанията за болка и плътски удоволствия. Затова мъчениците се оказват безумни за този свят, но те са истински мъдреци. Свети Иоан Лествичник заявява, че Божествената любов не позволява на проникнатия от нея да усеща даже удоволствие от храната и дори да я желае често. „Защото така, както водата храни корена на растението под земята, така и небесният огън храни душата на такива хора“. В такъв смисъл любовта е сила, която, хранейки духа, излива сила и в тялото, така че то вече няма нужда от регулярна храна, за да поддържа своята жизнена сила. Но най-интересната бележка на Иоан Лествичник е за това, че когато ние обичаме лицето на възлюбения, то има сила да ни променя, а значи още повече за лика Божий. „Ако лицето на възлюбения ни променя напълно по видим начин и ни прави сияещи, щастливи и непечални, какво ли ще направи лицето Божие, слизайки по невидим начин в чистата душа?“

Част от книгата: Pr. Prof. Dumitru Stăniloae. Ascetica şi mistica Bisericii Ortodoxe: Изд-во Institutul Biblic (IBMBOR), 2002. 7 окт. 2013 г. [1] Дословно: «екстаз». [2] За «мъките на любовта» пише преп. Исаак Сирин в края на 18-то слово. [3] Дословно: comuniune – дума, съответстваща на латинското communion. [4] Исаак Сирин, преподобен. Слово 73. [5] Пак там .

Превод от руски – Румяна Лазарова

Източник - http://www.pravoslavie.ru/put/64710.htm