Молитвите от нашите православни молитвеници не са нещо напразно измислено. Но прочетени със сърдечно съкрушение, покаяние, вяра, упование и любов към нашия Бог, те имат чудна сила. Да, и с любов към Бога трябва да отправяме молитвите си и да предстоим пред Него, с благоговеен трепет. Ние казваме, че любовта към Бога се изразява в изпълнение на Неговите заповеди и това е така. Защото Сам Господ Иисус Христос казва: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам.” [Иоан, 14:21]. Но първата и най-голяма заповед е: Възлюби Господа, Бога твоего с всичкото си сърце и с всичката си душа и с всичкия си разум. Ако „надникнем” в сърцата си, ако се „вгледаме” в тях, дали ще можем да кажем, че сме Го възлюбили с всичкото си сърце? А Той вижда и в сърцата. Не ли затова Той прости греховете на грешницата в дома на Симон фарисея, която целуваше нозете Му и със сълзите си ги обливаше, с миро ги мажеше, и с косата си ги изтриваше, защото тя много обикна? „Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна.” [Лука, 7:47].  Ако ние, въпреки че изпълняваме останалите Божии заповеди, не сме в постоянно богомислие, ако нямаме постоянното усещане за Негово всеприсъствие, ако нямаме желанието да съгласуваме всяко свое действие с Него (което светите отци наричат ходене пред Бога), ако не копнеем да му благоугаждаме всеки миг, ако не жадуваме да общуваме благоговейно с Него, да Му се молим, благодарим,  да Го хвалим и славословим,  ние все още не сме Го обикнали с цялото си сърце. Но, за да стане това, пак Бога трябва да молим да запали благодатния огън в нашите сърца, да ни вдъхне благоговейния трепет и копнежа да бъдем всеотдайни Божии синове и дъщери. За да можем някога и ние като монасите от Света Гора да му кажем:

Амин.